chevron-down chevron-left chevron-right chevron-up home circle comment double-caret-left double-caret-right like like2 twitter epale-arrow-up text-bubble cloud stop caret-down caret-up caret-left caret-right file-text

EPALE - Ηλεκτρονική Πλατφόρμα για την Εκπαίδευση Ενηλίκων στην Ευρώπη

Ιστολόγιο

Коронавирусът и антителата или как се променя българското училище

02/04/2020
από Maya Slavova
Γλώσσα: BG

Дата: 03/04/2020

Автор: Наталия Георгиева

Език: BG

Едва ли на 11 март 2020 г., денят, в който директорът на Световната здравна организация Тедрос Аданом Гебрейесу обяви, че коронавирусът COVID-19 може да се определи за пандемия, сме си представяли какво точно означава това за нас, за нашите деца и семейства. 

Едва ли сме имали дори най-бегла представа как обявената пандемия ще промени дните ни, изпълнението на служебните ни ангажименти, как ще преподреди плановете ни и ще скъси житейските перспективи до утре, до след седмица, до след месец.

Тепърва ще се анализира в каква степен вирусът е заразил системите на обществения живот и какви са здравните, икономически, социални, психологически, културни последици от това.

COVID-19 обаче катализира и много процеси в различни сфери, например в българското образование.

Ученето в условията на обявеното извънредно положение показа, че  образованието може да е и дигитално, че преподаването е възможно и през онлайн платформи, че ученето наистина е процес през целия живот.

Несъстоялата се до пандемията цялостна и системна дигитализация неочаквано, бързо и смело разчупи твърдата черупка на традиционното образование, създаде нов тип общност и общуване между ученици, учители и родители, постави всички пред нови, специфични изисквания и изпитания. 

Днешните деца, които не познават свят без дигитални технологии и чиито живот преминава предимно онлайн и в социалните мрежи; днешните „дигитални туземци”[1], които подготвяха уроците си, четейки предимно учебници и помагала на хартия, трябваше да се научат да управляват и усвояват различни образователни ресурси, да структурират учебното съдържание, да търсят нови онлайн ресурси, да организират по нов начин деня си.

Дигиталното учене стана толкова важно, колкото и общуването през социалните мрежи, сърфирането, гледането на филми и слушането на музика онлайн.

Впрочем, редица изследвания на нагласите на българските ученици към училището от последните години показват, че парадоксът да притежаваш дигитални умения, които не можеш да приложиш напълно при традиционното преподаване на учебния материал и в традиционната класна стая, се проявява като отчужденост от училище, липса на интерес към учебния процес, ниска мотивация за учене.  

Любопитното в този случай е, че COVID-19 се оказа факторът, който превключи скоростта, с която се движеше образованието до този момент.

Ако досега в системата на училищното образование доминираше традиционният начин на асинхронно преподаване, а учителите и педагогическите специалисти, които използваха иновативни и интердисциплинарни подходи за представяне на учебния материал не бяха мнозинство, днес всички ударно трябваше да влязат в час с дигиталните платформи, да разберат какво е Google Classroom, MS Teams, Google Meet, ZOOM, уебинари; да адаптират учебното съдържание към изискванията на платформите; да създават екипи, да разработват презентации, тестове и курсови работи, да работят онлайн.

И така, училищата в България изключително бързо превключиха на дигитален режим и поне засега системата работи. В условията на пандемия дигиталното учене стана безалтерантивно.

Наред с добрите новини, в тази нова (като цяло) ситуация за българските училища, учители и деца възникват и много въпроси.

Дигитализацията на образованието изисква нови знания, умения и отговорности  от учителите.

Подготвени ли са те да управляват интерактивната среда? Познават ли и прилагат ли достатъчно ефективно педагогически иновации, които да заменят остарелите и неадекватни за електронните образователни платформи методи със съвременни подходи на преподаване? Готови ли са за партньорства с други институции и организации, с които да консолидират образователни ресурси, да използват експертизата на представителите на музейния сектор, на библиотеките, на другите културни институции, за да създават учебно съдържание? Готови ли са за проектно преподаване?

Въпросите са много. И тепърва ще търсят своя отговор и решения.

И тъй като човешкият ум има потребност непрекъснато да създава нови метафорични образи и да мисли с помощта на метафорични конструкции, а  изкушението да мислиш метафорично за образованието в настоящата ситуация е голямо, особено когато всички четат, пишат и споделят всякаква информация за коронавируса...

И тъй като COVID-19 вероятно ще бъде определена за думата на 2020 г.,  нека да използваме метафората на организма, който ако преболедува вирусна инфекция, създава антитела, които го предпазват от повторно заразяване. Дигитализацията на образованието е необходимата стъпка за трансформация към проектно обучение.

Скоро ще разберем дали българското училище е създало антитела към остарелите методи и подходи на преподаване и учене и колко силен имунитет е изградило.


[1] По сполучливото определение на австралийския социолог Марк МакКриндъл

 

Share on Facebook Share on Twitter Epale SoundCloud Share on LinkedIn